Романо Гуардини (1885-1968) е роден във Верона, Италия. Той е религиозен

Романо Гуардини (1885-1968) е роден във Верона, Италия. Той е набожен мъдрец, католически духовник и теолог, бележит възпитател и преподавател. Преподава католически мироглед във Фридрих-Вилхелм университет, Берлин. Преподава и философия на религията и християнски мироглед в университета в Тюбинген и най-сетне в Мюнхен. Трудовете му го трансформират в един от най-значителните представители на персоналисткото светоусещане на 20-и век.

Животът не е една обвързвана серия от обособени елементи, а е едно само цяло, което участва във всеки даден миг от хода си. Краят му оказва въздействие върху целия живот, т.е. фактът, че светлината на живота ще помръкне и някой ден ще изгасне; че всичко, което става, върви към край – край, който ние през днешния ден назоваваме гибел.

Всяка фаза от човешкия живот съществува поради цялото и поради всички обособени фази; в случай че пострада тя, ще пострадат както цялото, по този начин и останалите етапи.

Човек се самоопределя непрестанно и въпреки всичко, той си остава постоянно същият, живеещ във всяка фаза. Той има схващане за себе си и би трябвало да си дава сметка за въпросните етапи. Всяка фаза има собствен темперамент, за който не може да се направи умозаключение от миналата или от идната. Ценностите у хората оформят картина, или настройка, избрана от един преобладаващ ценностен център.

Детето съществува на този свят освен с цел да стане възрастен човек, а също, и най-много, с цел да може да бъде дете, и точно като дете – част от човечеството. Защото човечеството включва всички живи хора, в която и фаза на живота да се намират – по този начин същинското дете е толкоз част от човечеството, колкото и същинският възрастен.

Когато човек се ражда, на него му се дава една дума, която той носи със себе си – освен заложба, а дума. Тя се втъкава в неговата същина и е като кодът към всичко, което по-късно се случва. Тя е мощ и уязвимост по едно и също време. Тя е предписание и обет, протекция и опасност. Всичко, което по-късно в хода на годините се случва, е проявяване на тази дума, изложение и сбъдване. И може би тази дума ще бъде основанието за това, което някой ден Съдията ще му отсъди.

Човекът е говорещо създание. Той има висшата дарба на словото, посредством което изрича към другия човек това, което знае и по този начин добива с него общественост в истината.

Това слово е цялостно тогава, когато идва от същинското виждане, познание, вътрешно притежание. Но това се случва единствено, когато в същия човек има и безмълвие. А „ безмълвие ” значи освен нещо отрицателно, че единствено не се приказва, а нещо във висша степен позитивно: една вътрешна тишина, разтворена живост и дълбочина.

Помислете за благосъстоянието, което изпитвате, когато седите на самотна височина в планината; или тихата, мирна цялост, когато сте дружно с другар и поражда това положително безмълвие, в което човек е по-близо до себе си, в сравнение с във всичкото говорене.

Имаме обаче потребност единствено да погледнем заобикалящото ни настояще, с цел да забележим в какви застрашителни размери това безмълвие е изчезнало и от ден на ден продължава да изчезва. Как бърборенето взема връх, шумът нараства. Вън и, преди този момент, вътре; защото вътрешното положение и на тези, които точно нищо не споделят, постоянно е всичко друго, само че не и безмълвие.

Затова е нужна и малко заложба за наблюдаване, с цел да се забележи по какъв начин словото става все по-плитко и слабо; губи съвестност, дълбочина и човешка цялост – да не приказваме въобще за занемаряването, което се случва с езика като подобен.

Върши ли индивидът, който има власт, вярното с нея? Всекидневният опит, както и историята на предишното, демонстрират, че напълно не постоянно нещата стоят така; че с нея той може да извърши също по този начин и най-безразсъдните, най-разрушителните, най-злите неща. Тази власт в действителност дава опция на индивида да покори природата, само че също по този начин е средството, което той може да насочи против другия човек, с цел да го владее, да му навреди или да го унищожи.

Модерният човек е развил най-изобилно тези способности, които бяха нужни, с цел да сътворят това, което ние назоваваме просвета и техника. От това е израснала необятна цялост от богатства и обществени помощи – и с тях, една чудовищна власт над битието. Но има ли той също и човешките предпоставки, които са нужни, с цел да овладее всичко това по подобен метод, че да възникне действителна просвета? Ред, в който индивидът като човек ще може да живее в независимост и чест?

Когато индивидът на Новото време реализира това голямо нещо, което беше реализирано през последните пет епохи, той претърпя смяна. Определени заложби в него са станала все по-силни, по-фини, по-точни – други, обаче, по-слаби, по-притъпени и по-несигурни. Сили и държане, които би трябвало да бъдат налични, в случай че ставаше дума за  повсеместен човек, са се изгубили. Той е станал посредствен, нецялостен.

Човекът е деен; той напредва, бори се, превзема, работи, съгражда. Той става владетел на нещата, майстор-строител, регент, законодател на света. Но част от живота на същия човек е и способността да почива.

Отдихът, спокойствието е един различен метод на живот, вибриращ в самия себе си, също толкоз натоварен като действието, само че от различен тип. И точно от това успокоение действието получава своята прохлада, своята сигурност, новото и творческото…

Бученето на рекламите, бърборенето във вестниците и радиото объркват вътрешния смисъл. Все по-трудно става за днешния човек да вижда йерархията на полезностите, да разграничава сред средство и цел, основни и второстепенни неща и да стига до същинска оценка.

Способността на индивида да обитава в самия себе си, да заема позиция, да преценява; способността да преглежда далновидно нещата, да прониква до смисъла, да основава ред, става все по-малка. И от ден дневно той се предава безусловно в обятията на това, което се случва към него.

Източници: Romano Guardini, „ Der unvollständige Mensch und die Macht “, превод: Господин Тонев; „ Периодите на живота “, превод: Диана Ботушарова
Снимки: Guardini © Katholische Akademie in Bayern